Другите деца се учеха да четат по буквари с шарени картинки на ябълки, топки, хлебарки и тъй нататък. Но не и в семейство Дивайс. Анатема се бе научила на четмо по Книгата.

В нея нямаше ябълки и топки. Имаше доста сносна гравюра от осемнайсти век, изобразяваща как изгарят на кладата Агнес Нътър, на която явно й е доста весело.

Първата дума, която успя да разпознае, беше „прав“. Много малко хора на осем години и половина знаят, че „прав“ означава също и „съвсем точен“, но Анатема беше от тях.

Втората дума беше „акуратен“.

Съвсем първото изречение, което тя прочете на глас, беше:

„Тъй ви казвамъ, помнете ми думата: Четирма ще дойдатъ на коне, и пакъ четирма ще дойдатъ, и Троица по Небето ще яздятъ, двама отстрани, трети по средата, а Единъ в пламъци ще яха; и нищо няма да ги възпре; ни риба, ни дъждъ, ни прътъ, ни Дяволъ, ни Ангелъ; и Ти ще си тамъ, Анатема.“

На Анатема й хареса да чете за себе си.

(Има такива книги — грижливите родители, дето четат точно онези неделни вестници, които трябва, могат да си ги купят; в тях като име на героя или героинята е напечатано името на тяхното дете. Това се прави с цел детето да се заинтересува от книгата. В случая с Анатема в Книгата не ставаше дума само за нея — както вече стана ясно, — но и за родителите й, и за баба й и дядо й, и за целия й род чак до седемнайсти век. Тя беше твърде малка и на този етап — твърде егоцентрично настроена, за да придава някаква важност на факта, че никъде не се споменават нейните деца, както всъщност и никакви събития от бъдещето й след единайсетгодишна възраст. Когато си на осем години и половина, единайсет навършени години са си цял един живот; разбира се, ако се вярва на Книгата, така и щеше да бъде.)

Тя беше умно дете с бледо лице и черни очи и коса. Проявяваше принципна склонност да кара хората да се чувстват неудобно — семейна черта, която бе наследила от пра-пра-пра-прабаба си наред с това, че имаше по-чувствителна психика, отколкото бе полезно за самата нея.

Тя беше твърде развито за възрастта си, твърде спокойно дете. Единственото нещо, за което учителите имаха наглостта да я упрекват, беше правописът й — не толкова отвратителен, колкото закъснял с триста години.

Монахините взеха бебе А и го смениха с бебе Б под носа на съпругата на аташето и хората от тайните служби със следния хитър номер: изкараха от стаята едното бебе („да го претеглим, миличка, няма как, законът го изисква“) и малко по-късно вкараха другото.

Самото културно аташе, Тадеус Дж. Доулинг, няколко дена по-рано бе спешно привикан във Вашингтон, но разговаряше по телефона с госпожа Доулинг от началото до края на цялото преживяване „раждане“ и й помагаше да диша.

Но това, че същевременно разговаряше по другата линия със съветника си по инвестициите, никак не й помогна. В един момент му се наложи да я накара да задържи за цели двайсет минути.

Но какво от това.

Раждането на бебе е върховното, най-радостно съпреживяване, което могат да споделят две човешки същества, и той не смяташе да пропусне и секундичка от него. Беше поръчал на един от тайните служби да му го заснеме на видео.

Злото, общо взето, не спи и затова не разбира защо на другите им се налага да го правят. Но Кроули обичаше да си поспива — това си беше едно от земните удоволствия. Особено след като си похапнал здравата. Той проспа например по-голямата част от деветнайсти век. Не защото имаше нужда, а просто защото му беше кеф 9 .

Едно от земните удоволствия. Е, по-добре да им се порадва като хората сега, докато още е време.

Бентлито пореше с рев нощта в източна посока.

Разбира се, най-общо погледнато, той беше изцяло за Армагедон. Ако някой го бе попитал защо от сума ти векове се бърка в работите на човечеството, той би отговорил:

„О, ами за да дойде Армагедон и Адът да възтържествува.“ Но да работиш, за да дойде, е едно, а да се случи наистина — съвсем друго.

Кроули открай време знаеше, че ще присъства на края на света — беше безсмъртен и тъй или иначе нямаше избор. Но се надяваше дотогава да има много време.

Защото той доста харесваше хората. За един демон това е сериозен недостатък.

О, той се стараеше максимално да опропасти краткия им живот, нали това му беше работата, но нищичко от онова, което измисляше, не можеше да се мери по лошотия с измисленото от самите тях. Те като че ли притежаваха истинска дарба да измислят лошотии. Това някак си беше изначално вградено в плана. Те се раждаха в свят, проявяващ към тях враждебност по хиляди дребни начини, а после посвещаваха огромната част от енергията си, за да го направят още по-гаден. С годините на Кроули му ставаше все по-трудно и по-трудно да изнамери някое демонично дело, което да изпъкне на естествения фон на всеобщата гадост. През последното хилядолетие имаше моменти, когато му се приискваше да вземе и да изпрати Долу следната вест: „Вижте какво, давайте да се отказваме още ей-сегинка, да закриваме Дис и Пандемониум и всичкото там и да се местим тука — няма такова нещо, което можем да им сторим, дето те самички не си го правят, а правят и такива неща, дето на нас не биха ни и хрумнали, често с участие на електроди. И електричество, разбира се.“

Един от тях си го беше написал черно на бяло, нали така… „Адът е празен, а всички дяволи са тук.“

За Испанската инквизиция Кроули бе получил похвала. Да, тогава той беше в Испания — предимно се мотаеше по кантините в по-приличните райони, а за Инквизицията даже и не подозираше, докато въпросната похвала не пристигна. Та тогава отиде да хвърли едно око и като се върна, се запи за цяла седмица.

Ами оня, Йеронимус Бош. Ега ти откачалката. И тъкмо си помислиш, че са толкова зли, че и Адът не може им излезе насреща, изведнъж вземат да проявяват такова милосърдие, дето Раят не го е и сънувал. Често — от страна на една и съща личност. Разбира се, всичко е заради онова там — свободната воля. Големи мизерии му погаждаше тя.